10 ways to ruin your friendship with someone

Та, 10 начина да загубиш приятел:
1. Спри да го търсиш...
2. Кажи му, че си ВЛЮБЕН в него...
3. Сваляй момичето/момчето, в което приятелят ти е влюбен...
4. Опитай се да го целунеш...
5. Постоянно го лъжи...
6. Остави го да си мисли, че ще се стигне до целувка и в последния момент се отдръпни...
7. Говори зад гърба му...
8. Натяквай му за най-малкото нещо...
9. Критикувай го - начина, по който се облича, говори, смее; музиката, която слуша; филмите, които гледа...
10. Първо го целуни и след това му кажи: "Беше забавно, може пак да го направим някой път" и го забрави - остави го да си мечтае...


Определено може да се добави още,
тъй че който иска може да добавя в коментарите ;)

The Pit

Ето те. Стоиш и се взираш от ръба в дълбоката бездна. Виждаш поляна покрита със сняг. Повдигаш леко погледа си и отново виждаш белота. Къде е небето? Не виждаш границата между двете среди. Всичко е обединено от белият цвят. Поляната изглежда някак пуста. Няма птици, няма хора, няма дори растения... само тук таме се мярка някоя изсъхнала тревичка.
И ти стоиш взирайки се в нищото. Ако се напрегнеш малко можеш да различиш земята от небето, но тази граница ти изглежда някак далечна. Сякаш ако я прекрачиш ще се намериш в Ада. Но дали е така, не посмях да проверя.
А от бездната чувам гласовете на призраци, които не са си отишли, на призраци, които са дамгосали душата ми и завинаги я притежават. Нима няма да открия отново любовта?! Нима не я заслужавам?! Имам нужда от нещо ново, защото старото ме задушава.
Виждам образа й. Не, не на любовта... виждам смъртта. Някак пременена, красива. Някак позната. Дългата копринена коса, веселите, хитри очи(с цвят на лешник), дори кучешките зъби, които се подават и са готови да ме захапят за врата, са някак познати. Може би това е любовта? Да това е любовта, но защо държи тази коса, защо е облякла тази роба? Дали моята любов е моята смърт?!

Magic is around

Прибирането от последното пътуване беше изключително забавно. Беше лайк уоу анд лайк хи ис кюут. И имаше някакви състезания, които аз общо взето бях изгубил от самото начало... и сега тя е там, в някоя от безброй стаите, правейки нещо за собствено удоволствие, а аз знам че той е хлътнал до безкрай. Сякаш напоследък ми върви да знам неща, които се предполага, че не трябва да ги знам... и все пак ето ме тук, пишейки тоя пост, знаейки истината и бидейки изключително потаен. Въпреки, че знам, че това ще се побликува след десет секунди, аз все пак го пиша надявам се, че няма да бъда убит. Човек, пичът е някой, за когото бих се борил, но това е тя... не мога.
И все пак не беше това, което исках...
Колкото до непознатият... отказах се да се запозная с него... не си заслужаваше... той беше толкова не мой тип... А дали ще намеря своя тип... Може би никога няма да го направя, но въобще не ми пука... животът продължава(КЛИШЕ) и на мен не ми пука.
Та той е там незнаещ нищо за глупавия бас... хлътнал до уши, а аз съм сигурен, че тя ще го отреже още на сутринта... надявам се, че ще се получи с Ангелското Момиче... ДА! Тя е нова... но всъщност не е нищо не е като Русалката... тази, която ми припомни какво е да харесаш някого и той да ти отговори.
Това е без значение... сега единственото, което има значение е другата стая... изпълнена с "любов" *троуинг ап*, секс и магия... Надявам се, че тя ще се вразуми и ще разбере, че той наистина е хлътнал... защото да изгубиш Господарят на Сънищата не е красиво... все едно аз не бих... Той е човек, от когото мога да науча супер много. Явно няма да го направя... защото тя се намеси... и тя е толкова сладка... как по дяволите мога да я прецакам... или по-скоро как мога да се опитам да я прецакам... Ай лав хър соу мъч... Все пак, каквото и да се случи... тази със дракона ще си остане моя приятелка, моя "сестра", моя живот... а той, той ще бъде просто пречка поставена на пътя ни... надявам се, че тя ще се осъзнае, защото Господарят на Сънищата е господарят на моите сънища... въпреки да знам, че той ще си остане... господар на женските сънища... не и на неините...
Hадявам се, че ще разказваш Драконово момиче...

Love don't let me go

Хората са мазохисти. Не разбирам защо при положение, че има някой, който ме иска аз гоня призраците на забранени любови. Късметлия ли съм? Едва ли! Просто съм тъп човек с наранено сърце.
Най-накрая виждам това "любопитство" в друг човек... и то е към мен. Защо продължавам да се измъчвам? Не съм безчувствен, а защо си го причинявам? Може би обичам да ме боли. Но кой обича този тип болка? Отговорът е НИКОЙ!
Проблемът е в това, че човекът, който е заинтересован от мен е непознат. Точно з атова не съм сигурен, че той е човекът. Може би никога няма да разбера освен ако не се запозная с него. А какво да правя с този, който е пред очите ми? Той е все така хумористичен и не вярващ в това любопитство. Разбирам го. Той е несигурен, че може да изпита нещо такова, а и подозирам, че вече го е изпитал с друг. Едно е сигурно - това, което ще задоволи любопитството ми вече звъни на телефона ми и настоява да разкрия себе си и да отворя съзнанието си за нещо ново. Но дали съм готов? Надявам се, че скоро ще разбера.
В крайна сметка трябва да забравя несигурното и да се запозная със сигурния. И все пак човек ще си остане мазохист до самия край. Това е истината, която дава сила на кръговрата на живота. Човек убива себе си сам всеки ден, накрая умира и друг се ражда.

Long Live Alchohol

Алкохолът - най-добрият ми приятел след човекът, на когото мога да кажа всичко, знаейки, че никога няма да каже на никого; човекът - мой най-добър приятел, вярващ, че всичко, което ми каже си остава между мен и него.
И все пак, благодарение на алкохола се случиха най-интересните неща в живота ми. Чрез него научих това, което ме прави истински, прави живота ми интересен, отвори очите ми и разбрах, че любовта не пита. Тя е там някъде и чака да я открия. Дори и да не я виждам, тя е пред мен, пред очите ми. А може би дори не е скрита. Може би любовта е тази, която ежедневно се закча с мен: удря ме по рамото, посвещава ми песни, извивз зърната ми. Тя е човекът, който ми причинява болка - физическа и духовна. И когато я има тази болка знам, че двамата ми най-добри приятели - алкохолът и човекът, ще са винаги до мен. Аз търся утеха в тах, защото единият ме кара да забравям, а другият ми съчувства. Не трябва, обаче да търся онзи вид любов в тях. Защото ако го направя мога да съсипя живота си, мога да съсипя приятелството си.
Колкото до алкохола - няма нещо, което да съм направил докато съм бил подпийнал и да съжалявам за него. Всичко, което съм свършил е изплувало от дълбините на пиянството ми, но то е било там, шепнейки ми: "Аз съм тук. Дишам с теб, развивам се ц теб и пак с теб мечтая. Ключът да ме освободиш е само един." И в желанието си да удавя този глас, аз всъщност го пробудих - с алкохола. Но не съжалявам.. иначе нямаше да съм това, което съм. А може би щях да бъда, но не чак толкова открит... може би дори нямаше да водя този блог... очевидно никога няма да разберем.

Hold me closer to your chest

Път. Животът е безкраен път. Срещаш непознати и ги правиш познати. Влюбваш се, порастваш психически и се развиваш физически. Точно както при едно пътуване. Трупаш впечатления, трупаш опит, трупаш чувства.
Лошото на пътуванията е, че не винаги с теб са хората, които искаш да бъдат с теб. Хубавото е, че по този начин разбираш кой ти липсва, т.е. кого обичаш. Като го няма човека, в чийто ръце да се почувстваш сигурен, да усетиш сърцето му и да разбереш, че той мисли за теб, разбираш, че животът е безсмислен без него. А тази прегръдка може да бъде дори приятелска. Поне ще знаеш, че си липсвал на някого.
Тези думи ме карат да се замисля за тези, които нямат не само партньори, но и приятели. Дали техният път е празен, без място където да отседнат, да почувстват сигурност; без някой, който да тъжи за тях в края на пътя им? Може би е по-добре, защото светът е преплетен от запознанства, приятелства и все някога, някой свършва пътя си. Дали е по-добре да нямаш за кого да тъжиш? Според мен не. Предпочитам да усещам тази близост и в края на тежкия ден да чувам от отсрещната страна на телефона: "Кажи, Слънце!" Дори да знам, че това е просто шега... поне знам, че има кой да се пошегува с мен.
Ето защо, съм сигурен, че винаги ще има къде да отседна за няколко дни, кого да посетя след дългите години и да си спомням за отминалия път, отминалия живот. Поне съм сигурен, че животът ми няма да е празен.

Dedicated to all of my dearest Friends!

Great Expectations

Когато очакваш нещо, с голямо нетърпение, да се случи то или не се случва, или не се случва така както желаеш.
В тази нощ на всеобща радост по случай неговото рождение се бяхме събрали само най-близки хора... най-близки приятели. Но дали беше така... седях отстрани, пиейки кола с ром и наблюдавах фалша и лицемерието отстрани. Колко изкуствени изглеждаха отношенията с изгубения приятел, колко фалшиви и в крайна сметка лицемерни бяха разговорите. Нямаше го онова чувство за пълноценно приятелство, което изпитвахме винаги, когато бяхме заедно. имаше само неестествени усмивки задържащи истинските чувства да не изплуват наяве. Но аз ги виждах... виждах настроението, което се носеше. Чувах мислите на най-близките си. Може би, защото бях подпийнал... или може би, защото ги познавам добре. Но ги чувах. Те казваха: "Липсваш ми", "Още мога да те съблазня", "Ох, колко съм пияна", "Тя му се натиска".Може би не е еднообразието виновно за неговото тръгване, може би сме виновни ние. Дали не сме го задушили в интриги. "Коя си харесва", "Коя го харесва", "А може би харесва "него", а не "нея"". Това е по-възможната причина... не трябва да обвиняваме еднообразието. То е спокойно и винаги поднася нещо за вършене при липса на друго. Наистина, нещо, което вече сме правили, но все пак е нещо. Колкото до интригите, те са нещата, които трябва да се изкоренят.
А вместо да ги изкореняваме ние пораждаме нови. Нови в отношенията между нас. Фалшива изневяра, фалшива връзка, фалшиво братство, фалшива сватба. И до къде довежда всичко фалшиво? До разрухата. Интригите са причината за рухването на приятелството градено с години, не еднообразието!
Колко до фалшивата изневяра... може би никога няма да се превърне в истинска. А и на мен ми омръзна да чакам. Ако мисли нещо да се случва, да се случва бързо... защото скоро може и да не съм свободен...

What was then is gone...

Колко близък трябва да ти е човек, за да си останете близки завинаги? И колко близо до него можеш да стигнеш при положение, че той не те допуска? Можеш ли да разбиеш преградата до сърцето му или то е обвито в стомана? Защо хората не допускат никого до себе си, дори когато виждат, някой иска да се сприятели с тях? Защо, по дяволите, ги има тези прегради?
Еднообразието убива. Убива щастието, убива радостта, убива веселието. То просто... убива. Няма приятелство, няма любов, няма семейство. Не трябва да бъде така. Трупането с години(в случая с една година) е захвърлено със замах, само за една секунда. И защо? Заради еднообразието. Способно ли е то да разруши семейството, любовта и приятелството? ДА! Не просто ги разрушава. Срива ги със земята, опожарява ги. Оставя само няколко скърбящи души, неразбрани от околния свят. Явно една година не е достатъчна да сроди двама души, които си приличат толкова много, които са си прекарвали страхотно и са преживели толкова много. Не, една година не стига... трябва десетилетие, за да се получи такава връзка. Или може би е любов... Това аз не мога да коментирам. В крайна сметка, аз смятам, че еднообразието няма да разруши това приятелство трупано с години и всичко ще се върне, както си беше... но дали ще съм тук да го видя. Честно, не искам и да знам. Искам да продължа живота си и ако се наложи ще забравя тези, които са си тръгнали, защото само който е останал, той е истински приятел.

Heart of the Heartless

Органите. Всички системи на тялото поддържат организма жив. Анатомията казва: "няма орган, който да не е важен за организма и неговото съществуване". Трудно е да се каже кой е най-важният орган. Аз обаче знам. Най-важният орган е сърцето. Естествено е много хора да оборят тази моя теза, но ако погледнем поетичното значение на сърцето ще разберем защо човек не може да живее "пълноценно" без него.
Човек цял живот обича. Обича семейството си, обича приятелите си, обича дори враговете си. Но какво става, ако човек обича някого, който не спада към всичките категории?
Отговорът на този въпрос е "дори го обичаш повече". Ако обичаш някого, който е като твое семейство и е твой близък приятел той лесно може да се превърне в твой враг. Границата между любовта и омразата е тънка. Това е така, защото очакванията за този човек са големи и лесно могат да бъдат разбити.
Проблемът не е в това, че обичаме. Проблемът е, че човекът, когото обичаме може да не ни отвърне по начина, по който ние искаме. А колко малко е нужно да заобичаш някого... За един поглед човек може да открие сродната си душа. С години да трупа чувста, а обекта на неговата любов открива нова сродна душа. Това е хубаво, ако всичко опира до приятелството... ами ако приятелството се превърне в любов? Тогава болката е по-голяма, но човекът-мазохист продължава да обича безрезервно.

For this friendship there's no tomorrow.
Another person I need to borrow.
Holy spirits, send me a trail
to get rid of this betrayal.

Teased and Confused

Как се влюбват хората? Дали наистина е просто някакво химично уравнение? Ако е така, защо не разбирам любовта при положение, че разбирам химията? А може би се влюбваме в хората, които не можем да имаме. Тогава не са ли всички хора мазохисти?
За да пише човек за любовта, той трябва да я е изпитал. Лично аз много пъти съм си мислил, че съм влюбен. Всъщност изпитах любовта наскоро. Но дали това е любов? Или просто моето свръхчувствително любопитство? И в двата случая усещам как губя контрол над тялото си. Способен съм да извърша неща, за които никой не трябва да разбира; да нараня хора, за които ми пука; да обикна хора, които не им пука за мен. Шегата за мен вече не е просто шега... а и човекът ми каза, че и за него това започва да става сериозно(може би това просто още една шега). Вече дори аз не знам кое е истина.
А може би не искам да знам. Може би искам всичко да си остане една шега... възбуждаща... привличаща... но само шега. Защото не искам да знам какво ще стане ако проведа най-сериозният разговор в живота си. Ами ако шегата приключи? Какво ще подхранва моето любопитство... моята любов?
Дори сега, когато пиша за това, се връщам към онази нощ и си мисля: "Какво щеше да стане, ако не бях попитал "Ти сериозно ли?"". Дали щеше да я има тази толкова кратка целувка, съдържаща в себе си толкова много желания? Ако някой може да ми отговори на всички тези въпроси... моля го искрено да го направи... защото няма да издържа дълго...

Can't you see I'm so confused?
Why are you teasing me?
My skin is so abused,
wrinkled by the misery...

Things to be Forgotten

Селото. То е мястото, което съдържа спомените на човек. Жалко за този, който няма село. Някъде, където да си играе, да срещне първата любов, да я изгуби и да я възроди. Някъде, където да купонясва до припадък, защото няма кой да го чуе. Няма нищо по-яко от това да отидеш на нечие друго село, да чуеш чуждите спомени, да ги преживееш.
Три дни. Само три дни, за да науча толкова много спомени. Вместо това си създадох свои. Имаше всичко - секс, алкохол и рок ен' рол. Лъжа, беше чалгa, но това е без значение.
Вечер всичко е различно. Хората се променят, ситуациите се променят. Шегите се превръщат в истина, а сериозното изглежда като шега. В една такава вечер исках единствено някой, който да почувства, че се нуждае от мен. Точно тази вечер получих това, което исках. Почти...
Едно преложение, на което не можех да откажа. Един човек, на когото на мога да откажа.
Силна ръка, с нежни пръсти, чертаеща по гърба ми, спускаща се по него. Едно лице, молещо ме с устни. Една усмивка, на която не може да се устои. Една прегръдка, притискаща две сърца едно до друго. Устни толкова близо, че можеш да усетиш дъхът му и все пак толкова далеч - невъзможно да се докоснат. Толкова много неща, които можеш да направиш, толкова много мисли, чувства, мечти. Всичко е събрано в една секунда близост. Близост, която е чужда, далечна... невъзможна. Пръсти, докосват всеки сантиметър от тялото, изнемощяло от близостта. Това е истината, която се оказва шега. Невъзможната истина, несъществуващата истина.
Няма ги нежните пръсти, няма го молещото се лице и неустоимата усмивка. Няма я прегръдката. Само две сърца, толкова далечни, биещи с различна честота. Едното възпламенено от бързината, а другото ледено студено.
Няма ги устните, докосващи моите в една безкрайна целувка изпълнена с толкова мисли, чувства, мечти. Няма я близостта, която те прави жив. Всичко е лъжа, една игра, сведена до единственото важно нещо на този свят... не любовта - секса. Тъпото "ебане". Сякаш Земята се върти не около ос, а около пенис. Това е светът и така ще си остане завинаги.