Finally, the time for me to post smth from here came. Basicly, the life here is great... probably much better than my life in Bulgaria. I have just a few friends and im happy about it. I miss less people than i expected, which is good because if i missed everyone i wouldve become insane.
The only thing thats for sure is that i miss not the people but the things we went through... the good and the bad things...
вторник, 15 февруари 2011 г.
неделя, 27 юни 2010 г.
Hurt
Защо хората, които нараняваме ни обичат, а хората, които обичаме ни нараняват? Или не... По-скоро-защо нараняваме хората, които ни обичат и обичаме хората, които ни нараняват?Задавам си тези въпроси, но странно защо не търся отговори. Просто мисля, че човек трябва да вникне в тях, за да разбере с какво е важен даден човек за него. Ето - взимам за пример себе си. Аз наранявам "приятелите" си по всевъзможни начини, а те продължават да ми имат доверие и да ме обичат. Та нали любовта е именно това - да се довериш на някого, той да ти се довери на теб, да правите всичко един за друг и да знаете, че не можете един без друг. Заминавам след около два месеца за Англия и всички ми казват колко много ще им липсвам. Аз им отвръщам, че и те ще ми липсват, макар и да не е абсолютно вярно. Ще ми липсват купоните, шегите, закачките, но дали ще ми липсват хората... Всички тези хора, всички тези проблеми. Защо, как и кой реши, че трябва да знам толкова много неща...
Онзи ден, докато най-спокойно си продавах царевичка една жена дойде и ми каза, че там където ще отида скоро ще съм много щастлив. Каза ми, че ще получа документи, които ще ме зарадват. Но най-фрапиращото беше като ми каза, че крия прекалено много неща от приятелите си и че е време да им ги кажа. Но как да им кажа всичко като те са като лешояди. Тълпят се около тайните и интригите като мухи на мед. Да им кажа "секс" и те вече знаят кой с кого, кога и къде го е правил. Да им кажа "кафе" и те знаят за какво се е говорело на това кафе. Как да им кажа тогава най-големите си тайни. А кулминацията е "не казвай на никого". Есдевствено, че няма да кажа на никого... пф.. ти пък чуваш ли се! Да бе! Цялата компания вече знае още преди да си казал "Не каз..."
И така като цяло ми е забавно да съм с тях... но по ми е забавно да "рина" в интриги. Общо взето доста ги манипулирам...
Cause two can keep a secret, if one of them is dead...
събота, 15 май 2010 г.
The Ghost of Shoe
- Мислиш ли, че можеш да ме харесваш?
Тя ме погледна със сините си очи. В този момент сякаш бушуваща река или леден блок се срещнаха. Студените й сини очи ме гледаха недоумяващо.
- Мислиш ли, че можеш да ме харесваш? - повторих въпроса си настоятелно.
Ето я и нея. Невинната й гримаса, която винаги ме кара да се усмихвам. Как може да съм влюбен в нея? Та тя е само дете... И все пак - как може да не съм влюбен в нея? И двамата се разсмяхме. Гледах я, а тя ми се усмихваше.
- Все пак не отговори на въпроса ми.
- Еми, все едно, харесвам те, ама не по тоя начин.
- А можещ ли да се опиташ?
- Е... предполагам... ама едва ли ще излезе нещо...
Погледнах я в очите и зад блясъка отново видях студенина, както когато слънцето свети право в леден къс. Виждаш отблясък, но знаеш колко е студен. Жалко. Това беше наистина любов, но разбрах, че е несподелена.
вторник, 11 май 2010 г.
Broken Too
Срещнах те и когато те видях не осъзнавах колко объркан си всъщност. Оказа се, че не съм сигурен дали не си по-объркан от мен. Ето защо сме толкова близки, ето защо винаги ще можем да си споделяме, без да е нужно да си говорим, ето защо винаги ми прощаваш.
И скоро, когато осъзная, че никога няма да се видим повече, когато и ти осъзнаеш, че ще стане така, тогава ще бъдем истински разбити, истински объркани, тогава ще се нуждаем от нещо повече...
понеделник, 3 май 2010 г.
събота, 1 май 2010 г.
I need to feel
Смея се. Тичам. Целувам. Обичам. Прегръщам. Изпращам. Намигвам. Докосвам. Усещам. Пропадам...
Пропадам в бездната на Студеното безчувствие. Крещя, но никой не ме чува. Никой не иска да ме чуе. Сам съм, но не ми пука. Виждам лицата на най-близките си приятели, но те са някак далечни и се отдалечават все повече и повече. Само един човек стои насреща ми. Помага ми. По-скоро се опитва да ми помогне да почувствам отново. Ридая. Не-душата ми ридае. Няма сълзи по лицето ми, но кръвта, която тече във вените ми е отровна. Не чувствам. Не усещам нищо. Нещата, които виждам не са истински. Нещата, които чувам са като ехо, само отглас на загубен в пространството говор. Няма я болката, физическата болка. Тя е само някакъв жалък опит да заглуша вътрешната си агония. Но не...
А той ме чака долу, на дъното на бездната. Безчувствен, както винаги. Никога не сме си приличали толкова. Еднакви. Почти еднакви. Близки. И все пак далечни. И в крайна сметка-толкова объркани. Единственият човек, който връща усещанията в мен. Докосвам го и всичко ме връхлита-болка, гъдел, страдание. И виждам, че и той се чувства така. Виждам, че му пука. Виждам, че... е привързан. Само толкова. Нищо повече. Но и друго не е нужно...
Падах към него. Летях към него. И сега го достигнах. Той ме сграбчи за ръката и полетя нагоре. Отново на повърхността. Отново чувствам. Ето-там виждам светлината. Топлите чувства. И вече не крещя. Вече усещам, отново докосвам, намигвам на всеки, посрещам, прегръщам, обичам, целувам, летя далече от пропастта, смея се. Щастлив съм, че го има. Щастлив съм, че не съм сам. Щастлив съм, че не е нужно човек да открие любовта, за да намери своята сродна душа. Защото Ти си точно това.
сряда, 10 март 2010 г.
Private Message
[23:31:55] +=
Абонамент за:
Публикации (Atom)