What was then is gone...

Колко близък трябва да ти е човек, за да си останете близки завинаги? И колко близо до него можеш да стигнеш при положение, че той не те допуска? Можеш ли да разбиеш преградата до сърцето му или то е обвито в стомана? Защо хората не допускат никого до себе си, дори когато виждат, някой иска да се сприятели с тях? Защо, по дяволите, ги има тези прегради?
Еднообразието убива. Убива щастието, убива радостта, убива веселието. То просто... убива. Няма приятелство, няма любов, няма семейство. Не трябва да бъде така. Трупането с години(в случая с една година) е захвърлено със замах, само за една секунда. И защо? Заради еднообразието. Способно ли е то да разруши семейството, любовта и приятелството? ДА! Не просто ги разрушава. Срива ги със земята, опожарява ги. Оставя само няколко скърбящи души, неразбрани от околния свят. Явно една година не е достатъчна да сроди двама души, които си приличат толкова много, които са си прекарвали страхотно и са преживели толкова много. Не, една година не стига... трябва десетилетие, за да се получи такава връзка. Или може би е любов... Това аз не мога да коментирам. В крайна сметка, аз смятам, че еднообразието няма да разруши това приятелство трупано с години и всичко ще се върне, както си беше... но дали ще съм тук да го видя. Честно, не искам и да знам. Искам да продължа живота си и ако се наложи ще забравя тези, които са си тръгнали, защото само който е останал, той е истински приятел.

Heart of the Heartless

Органите. Всички системи на тялото поддържат организма жив. Анатомията казва: "няма орган, който да не е важен за организма и неговото съществуване". Трудно е да се каже кой е най-важният орган. Аз обаче знам. Най-важният орган е сърцето. Естествено е много хора да оборят тази моя теза, но ако погледнем поетичното значение на сърцето ще разберем защо човек не може да живее "пълноценно" без него.
Човек цял живот обича. Обича семейството си, обича приятелите си, обича дори враговете си. Но какво става, ако човек обича някого, който не спада към всичките категории?
Отговорът на този въпрос е "дори го обичаш повече". Ако обичаш някого, който е като твое семейство и е твой близък приятел той лесно може да се превърне в твой враг. Границата между любовта и омразата е тънка. Това е така, защото очакванията за този човек са големи и лесно могат да бъдат разбити.
Проблемът не е в това, че обичаме. Проблемът е, че човекът, когото обичаме може да не ни отвърне по начина, по който ние искаме. А колко малко е нужно да заобичаш някого... За един поглед човек може да открие сродната си душа. С години да трупа чувста, а обекта на неговата любов открива нова сродна душа. Това е хубаво, ако всичко опира до приятелството... ами ако приятелството се превърне в любов? Тогава болката е по-голяма, но човекът-мазохист продължава да обича безрезервно.

For this friendship there's no tomorrow.
Another person I need to borrow.
Holy spirits, send me a trail
to get rid of this betrayal.

Teased and Confused

Как се влюбват хората? Дали наистина е просто някакво химично уравнение? Ако е така, защо не разбирам любовта при положение, че разбирам химията? А може би се влюбваме в хората, които не можем да имаме. Тогава не са ли всички хора мазохисти?
За да пише човек за любовта, той трябва да я е изпитал. Лично аз много пъти съм си мислил, че съм влюбен. Всъщност изпитах любовта наскоро. Но дали това е любов? Или просто моето свръхчувствително любопитство? И в двата случая усещам как губя контрол над тялото си. Способен съм да извърша неща, за които никой не трябва да разбира; да нараня хора, за които ми пука; да обикна хора, които не им пука за мен. Шегата за мен вече не е просто шега... а и човекът ми каза, че и за него това започва да става сериозно(може би това просто още една шега). Вече дори аз не знам кое е истина.
А може би не искам да знам. Може би искам всичко да си остане една шега... възбуждаща... привличаща... но само шега. Защото не искам да знам какво ще стане ако проведа най-сериозният разговор в живота си. Ами ако шегата приключи? Какво ще подхранва моето любопитство... моята любов?
Дори сега, когато пиша за това, се връщам към онази нощ и си мисля: "Какво щеше да стане, ако не бях попитал "Ти сериозно ли?"". Дали щеше да я има тази толкова кратка целувка, съдържаща в себе си толкова много желания? Ако някой може да ми отговори на всички тези въпроси... моля го искрено да го направи... защото няма да издържа дълго...

Can't you see I'm so confused?
Why are you teasing me?
My skin is so abused,
wrinkled by the misery...

Things to be Forgotten

Селото. То е мястото, което съдържа спомените на човек. Жалко за този, който няма село. Някъде, където да си играе, да срещне първата любов, да я изгуби и да я възроди. Някъде, където да купонясва до припадък, защото няма кой да го чуе. Няма нищо по-яко от това да отидеш на нечие друго село, да чуеш чуждите спомени, да ги преживееш.
Три дни. Само три дни, за да науча толкова много спомени. Вместо това си създадох свои. Имаше всичко - секс, алкохол и рок ен' рол. Лъжа, беше чалгa, но това е без значение.
Вечер всичко е различно. Хората се променят, ситуациите се променят. Шегите се превръщат в истина, а сериозното изглежда като шега. В една такава вечер исках единствено някой, който да почувства, че се нуждае от мен. Точно тази вечер получих това, което исках. Почти...
Едно преложение, на което не можех да откажа. Един човек, на когото на мога да откажа.
Силна ръка, с нежни пръсти, чертаеща по гърба ми, спускаща се по него. Едно лице, молещо ме с устни. Една усмивка, на която не може да се устои. Една прегръдка, притискаща две сърца едно до друго. Устни толкова близо, че можеш да усетиш дъхът му и все пак толкова далеч - невъзможно да се докоснат. Толкова много неща, които можеш да направиш, толкова много мисли, чувства, мечти. Всичко е събрано в една секунда близост. Близост, която е чужда, далечна... невъзможна. Пръсти, докосват всеки сантиметър от тялото, изнемощяло от близостта. Това е истината, която се оказва шега. Невъзможната истина, несъществуващата истина.
Няма ги нежните пръсти, няма го молещото се лице и неустоимата усмивка. Няма я прегръдката. Само две сърца, толкова далечни, биещи с различна честота. Едното възпламенено от бързината, а другото ледено студено.
Няма ги устните, докосващи моите в една безкрайна целувка изпълнена с толкова мисли, чувства, мечти. Няма я близостта, която те прави жив. Всичко е лъжа, една игра, сведена до единственото важно нещо на този свят... не любовта - секса. Тъпото "ебане". Сякаш Земята се върти не около ос, а около пенис. Това е светът и така ще си остане завинаги.