The Ghost of Shoe

- Мислиш ли, че можеш да ме харесваш?
Тя ме погледна със сините си очи. В този момент сякаш бушуваща река или леден блок се срещнаха. Студените й сини очи ме гледаха недоумяващо.
- Мислиш ли, че можеш да ме харесваш? - повторих въпроса си настоятелно.
Ето я и нея. Невинната й гримаса, която винаги ме кара да се усмихвам. Как може да съм влюбен в нея? Та тя е само дете... И все пак - как може да не съм влюбен в нея? И двамата се разсмяхме. Гледах я, а тя ми се усмихваше.
- Все пак не отговори на въпроса ми.
- Еми, все едно, харесвам те, ама не по тоя начин.
- А можещ ли да се опиташ?
- Е... предполагам... ама едва ли ще излезе нещо...
Погледнах я в очите и зад блясъка отново видях студенина, както когато слънцето свети право в леден къс. Виждаш отблясък, но знаеш колко е студен. Жалко. Това беше наистина любов, но разбрах, че е несподелена.

Broken Too

Срещнах те и когато те видях не осъзнавах колко объркан си всъщност. Оказа се, че не съм сигурен дали не си по-объркан от мен. Ето защо сме толкова близки, ето защо винаги ще можем да си споделяме, без да е нужно да си говорим, ето защо винаги ми прощаваш.
И скоро, когато осъзная, че никога няма да се видим повече, когато и ти осъзнаеш, че ще стане така, тогава ще бъдем истински разбити, истински объркани, тогава ще се нуждаем от нещо повече...

Angry!

Вбесен съм!...

I need to feel

Смея се. Тичам. Целувам. Обичам. Прегръщам. Изпращам. Намигвам. Докосвам. Усещам. Пропадам...
Пропадам в бездната на Студеното безчувствие. Крещя, но никой не ме чува. Никой не иска да ме чуе. Сам съм, но не ми пука. Виждам лицата на най-близките си приятели, но те са някак далечни и се отдалечават все повече и повече. Само един човек стои насреща ми. Помага ми. По-скоро се опитва да ми помогне да почувствам отново. Ридая. Не-душата ми ридае. Няма сълзи по лицето ми, но кръвта, която тече във вените ми е отровна. Не чувствам. Не усещам нищо. Нещата, които виждам не са истински. Нещата, които чувам са като ехо, само отглас на загубен в пространството говор. Няма я болката, физическата болка. Тя е само някакъв жалък опит да заглуша вътрешната си агония. Но не...
А той ме чака долу, на дъното на бездната. Безчувствен, както винаги. Никога не сме си приличали толкова. Еднакви. Почти еднакви. Близки. И все пак далечни. И в крайна сметка-толкова объркани. Единственият човек, който връща усещанията в мен. Докосвам го и всичко ме връхлита-болка, гъдел, страдание. И виждам, че и той се чувства така. Виждам, че му пука. Виждам, че... е привързан. Само толкова. Нищо повече. Но и друго не е нужно...
Падах към него. Летях към него. И сега го достигнах. Той ме сграбчи за ръката и полетя нагоре. Отново на повърхността. Отново чувствам. Ето-там виждам светлината. Топлите чувства. И вече не крещя. Вече усещам, отново докосвам, намигвам на всеки, посрещам, прегръщам, обичам, целувам, летя далече от пропастта, смея се. Щастлив съм, че го има. Щастлив съм, че не съм сам. Щастлив съм, че не е нужно човек да открие любовта, за да намери своята сродна душа. Защото Ти си точно това.