Смея се. Тичам. Целувам. Обичам. Прегръщам. Изпращам. Намигвам. Докосвам. Усещам. Пропадам...
Пропадам в бездната на Студеното безчувствие. Крещя, но никой не ме чува. Никой не иска да ме чуе. Сам съм, но не ми пука. Виждам лицата на най-близките си приятели, но те са някак далечни и се отдалечават все повече и повече. Само един човек стои насреща ми. Помага ми. По-скоро се опитва да ми помогне да почувствам отново. Ридая. Не-душата ми ридае. Няма сълзи по лицето ми, но кръвта, която тече във вените ми е отровна. Не чувствам. Не усещам нищо. Нещата, които виждам не са истински. Нещата, които чувам са като ехо, само отглас на загубен в пространството говор. Няма я болката, физическата болка. Тя е само някакъв жалък опит да заглуша вътрешната си агония. Но не...
А той ме чака долу, на дъното на бездната. Безчувствен, както винаги. Никога не сме си приличали толкова. Еднакви. Почти еднакви. Близки. И все пак далечни. И в крайна сметка-толкова объркани. Единственият човек, който връща усещанията в мен. Докосвам го и всичко ме връхлита-болка, гъдел, страдание. И виждам, че и той се чувства така. Виждам, че му пука. Виждам, че... е привързан. Само толкова. Нищо повече. Но и друго не е нужно...
Падах към него. Летях към него. И сега го достигнах. Той ме сграбчи за ръката и полетя нагоре. Отново на повърхността. Отново чувствам. Ето-там виждам светлината. Топлите чувства. И вече не крещя. Вече усещам, отново докосвам, намигвам на всеки, посрещам, прегръщам, обичам, целувам, летя далече от пропастта, смея се. Щастлив съм, че го има. Щастлив съм, че не съм сам. Щастлив съм, че не е нужно човек да открие любовта, за да намери своята сродна душа. Защото Ти си точно това.
Няма коментари:
Публикуване на коментар