Ето те. Стоиш и се взираш от ръба в дълбоката бездна. Виждаш поляна покрита със сняг. Повдигаш леко погледа си и отново виждаш белота. Къде е небето? Не виждаш границата между двете среди. Всичко е обединено от белият цвят. Поляната изглежда някак пуста. Няма птици, няма хора, няма дори растения... само тук таме се мярка някоя изсъхнала тревичка.И ти стоиш взирайки се в нищото. Ако се напрегнеш малко можеш да различиш земята от небето, но тази граница ти изглежда някак далечна. Сякаш ако я прекрачиш ще се намериш в Ада. Но дали е така, не посмях да проверя.
А от бездната чувам гласовете на призраци, които не са си отишли, на призраци, които са дамгосали душата ми и завинаги я притежават. Нима няма да открия отново любовта?! Нима не я заслужавам?! Имам нужда от нещо ново, защото старото ме задушава.
Виждам образа й. Не, не на любовта... виждам смъртта. Някак пременена, красива. Някак позната. Дългата копринена коса, веселите, хитри очи(с цвят на лешник), дори кучешките зъби, които се подават и са готови да ме захапят за врата, са някак познати. Може би това е любовта? Да това е любовта, но защо държи тази коса, защо е облякла тази роба? Дали моята любов е моята смърт?!
